Без Маски » Очи в Очи

Събирам пера с които  да напиша автобиографията си имам едно –  от щъркела, който ме е донесъл друго – от ангела, който ме е целунал, трето –  от лястовицата, с която така и не свих гнездо, но още го няма най-важното –  от гарвана, който ще ми проговори, това са само част от мислите на поета, който пише малко, но казва много. Това е Петър Чухов! Един разговор за едноименния подкаст канал “Очи в очи с Андриян Асенов” 

Кой е Чешо Пухов и кой е Петър Чухов?

Зависи кого питаш. Ако питаш Петър Чухов, би ти отговорил едно нещо, ако питаш Чешо Пухов, би ти отговорил  абсолютно различно нещо. Но ако вземем една по-отстранена позиция, може да кажем, че това са две от многото лица, които всеки от нас съдържа в себе си – едното е, да го наречем по-официално, по-сериозно – доколкото аз бих могъл да имам официално и сериозно лице, а другото – наречено от самия мен – Чешо Пухов, моето Алтер-его е по-иронично, по-скептично, но и по-откровено, директно, по-самовлюбено. Тоест, чрез Чешо Пухов аз давам възможност да съм неприличен до голяма степен.

 Случвало ли ти се е понякога Петър Чухов да играе ролята на Чешо Пухов, или обратното?

 Да,в много случаи. Всъщност не е много ясна тази граница, тъй като и Петър Чухов, и Чешо Пухов имат профили във фейсбук. От време на време се случва някое мое стихотворение да прескача от единия профил в другия, примерно едната година да съм го пуснал като Петър Чухов и на следващата виждам, че на тази дата съм го пускал и като Чешо Пухов, защото ми се струва подходящо, за неговото амплоа.

 Ти си поет и пишеш поезия, проза, и хайку. Как се роди любовта ти към поезията, и кое е това нещо, което те е вдъхновило да започнеш да пишеш?

Много ми харесва, че ти разграничи тези неща, тоест – поезия, проза, и хайку. Има доста интересна дискусия върху това – хайку поезия ли е или не. Всъщност – води се за най-краткия поетически жанр, но до голяма степен, ако е поезия, то е доста различна поезия от така наречената мейнстрийм поезия. Наистина хайку може да се обособи като съвсем отделна сфера на писане. А всъщност интереса ми към писането и особено на поезия дойде от баща ми, лека му пръст, който като бях още съвсем малък, ми измисляше различни, интересни стихотворения върху комикси. Да речем, имаше на времето един комикс – Пиф, който беше на френски, в България се продаваше само на френски. И нито баща ми знаеше френски, нито аз, но той ми измисляше по картинките стихове, които ми бяха занимателни и аз започнах да ги копирам. Но всъщност първото стихотворение, с което станах популярен в трети клас, беше доста цинично и то ме издигна в очите на по-големите хлапаци в махалата, и тогава реших, че ще стана поет, защото видях, че от поезията, особено циничната, има полза така де, обществено признание.

Ти събираш пера, за да напише своята автобиография. Имаш едно перо от щъркела, който те е донесъл. Имаш друго от лястовицата, с която така и не си свил гнездо. Имаш трето от ангела, който те е целунал, но нямаш… Нямаш го това перо от гарвана, който да ти проговори. Кое е това перо за теб?

 По принцип аз не обичам да тълкувам стихотворенията си, дори да давам някакви насоки – не ми се ще, защото смятам че богатството на всеки вид творчество е във ветрилото от интерпретации. Едно произведение е само повод за създаване на различни произведения, защото аз винаги смятам читателя, в случая на литературата за съавтор, но разбира се, ще кажа че тук отпратката е към гарвана на Едгар  По, с неговата повтаряща се натраплива фраза – невър мор – никога повече, или нивга веч, в различните преводи е различно на български. Това е заключителното действие в автобиографията, а перото от гарвана, би трябвало да даде ход на това действие. Слава Богу! – Засега… човек не знае кога ще се случи това разбира се, но докато не усети перото от гарвана в ръцете си, той все още не е влязъл в това последно действие от своята автобиография.

 Имаш много написани книги и по тях са изиграни няколко спектакъла от Театър-лаборатория Алма Алтер. Кой от тези спектакли те грабна най-много, и какво изпита когато го видя на сцената?

 Благодарен съм на Николай Георгиев, режисьорът на Театър-Лаборатория Алма Алтер, на Петя Йосифова, на всички, които участват в представлението по книгата ми ”Достатъчно дълго”. Всъщност когато се създаде първият спектакъл  по книгата ми ”По-скоро Никога” през 2004 г., идеята ми беше да стане пърформанс по повод премиерата на книгата. Но така се случи, че представлението продължи да се играе и след тази премиера, и се игра мисля – до 2010 г., което си е наистина страхотно постижение. Това са 6 години, аз съм го гледал няколко пъти и всеки път то е различно, начина по който е създадено дава възможност едни текстове от книгата да излязат веднъж, друг път други текстове в различен ред да се появяват, различни да са връзките между тези текстове, между актьорите, които ги произнасят. И всеки път за мен това беше абсолютно различно представление. Така че, усещането ми беше страхотно. Аз даже си спомням генералната репетиция – беше в тоалетните на едно от крилата на Софийския университет, където също се играеха спектакли – разбира се тоалетните бяха прекрасно изчистени. И аз с двама-трима приятели отидохме да гледаме тази репетиция, и наистина усещането беше страхотно. Така че, освен изненада и възторг, усещането ми от този първи спектакъл, беше за една дълбочина, в най-различни посоки. Всеки път когато гледам представление, аз виждах как тези текстове всъщност са повод, защото спектакълът е много повече от текста, повод за тръгване в някаква посока, в някаква дълбочина. Това е най-хубавото, всъщност аз понеже обичам колективния – да не се бърка с колективизма от времето на  социализма, но аз наистина обичам колективния труд, да го наречем труд, защото напоследък е модерно да се пише – изкуството е работа – нали – така че, наистина това е прекрасно, когато виждам как се случва нещо от моите текстове, заедно с други хора. За това обичам да свиря повече, отколкото да пиша, защото там човек обикновено работи с други хора, излъчва се една обща енергия. Така че, аз съм много благодарен, че покрай тези спектакли, писането, което по принцип е прието да се смята за самотно занимание, за мен се превърна в нещо като един общ купон – да го наречем по този начин.

  Понеже говорим за поезия, за писатели, за произведения, за творчество – ти си член на журито на конкурса „Словото като спасение“ организиран Алма Алтер, 4хС и национално читалище на слепите Луи Брайл , какво би посъветвал тези които ще участват в конкурса?

 Разбира се, когато човек не е писал и още повече, когато е чел малко, има опасност той да открие от топлата вода, т.е. да си мисли, че някои неща са негова идея, а всъщност те отдавна да са познати на хората. Но аз мисля, че важното е, особено в началото, когато човек започва да пише, да бъде освободен да изразява себе си т.е. той да свикне да бъде автентичен – всичко друго ще дойде по-късно. За поезията е ясно, че се сравнява с любовта, но според мен всяко писане и всяко творчество до голяма степен прилича на любовта. Човек се забравя когато е в този модус на писане или на обичане, тогава той има чувството наистина, че това се случва с него за първи път, че се случва само с него, забравя, че това се е случвало много пъти и на други хора. В този смисъл аз бих препоръчал всеки да се отдаде на това уникално състояние при писането, не да се опитва да пише претенциозно, да копира, да се гледа отстрани, докато пише. Няма да пропусна и тук да кажа, че ходя вече от 12 години на психотерапия, и ми се е случвало да казвам как по време на секс съм се наблюдавал отстрани едва ли не, което е ужасяващо, ти да не си включен точно в такъв момент, когато ти трябва да забравиш за своето индивидуално съществуване. Така че, за да не се превръща пишещият като един правещ секс човек, който се наблюдава отстрани, той трябва наистина да се разтвори в ситуацията на писането, да забрави за себе си, да забрави как изглежда това, което той пише. И с Чешо Пухов имаме спор за едно  съвсем кратко стихче. Аз претендирам, че аз съм го измислил, той обаче си го качва в страницата във фейсбук, така че, може би в крайна сметка ще си остане негово, но той казва така:  „Пиши, когато си влюбен, редактирай, когато ти мине.” Това е за мен рецептата.  

Проектът се финансира с подкрепата на Национален Фонд Култура.

Няма да ме питаш – защо съм?

Няма да ме питаш – къде отивам?

Няма да ме питаш – от къде идвам?

Въобще няма да ме питаш нищо. Ще ме гледаш и ще мълчиш, и ще се любуваш.

Добре. Само да ви кажа, че преди това има един анонс за вас.

Един анонс?

Да.

Не съм си го поръчвал.

И аз не съм поръчвал да започнете да говорите преди мен.

Това аз решавам кога ще започна да говоря, не ти.

Ама подкастът е мой.

Подкастът е твой. Именно. Ще търпиш. Аз ще правя каквото искам, а ти ще правиш това което аз искам.

Добре. Може ли да ви обявя?

Да ме обявиш?

Да ви обявя.

Нали ти казах. Няма да питаш – кой съм?

Няма да ви питам. Само ще ви обявя.

Да чуя.

Значи все пак може да си кажа анонса. Така ли?

Моля?

Все пак може да си кажа анонса? Да ви обявя.

Анонса.

Да ви обявя.

Аха. Анонса, или да ме обявиш?

Да ви обявя, чрез анонса.

Аха. Хайде. Щом ще има чрез, значи ще бъде – опосредствено, а не непосредствено.

Точно така.

Да.

Та казвате, че мога да започна.

Моля!

За него можем да кажем много, но не можем да кажем малко.

Това не е вярно!

Как да не е вярно?

За мен може да се каже малко, но не може да се каже много. Защото аз ти казах, че не позволявам да ме питат, да ме разпитват, да ме опознават, да ме знаят. Мен ме няма.

Как ви няма?

Ей така. Няма ме.

А ти знаеш ли къде съм сега в момента?

Не.

В настоящето.

Точно така.

Чакай. Май че пак сгреших. Ех, не мога да ги запомня. Не. Аз съм в миналото в момента.

Именно за това, защото мислите това което правите, и каквото искате постигате.

Не го мисля. Как го мисля? Мисли който може, аз не съм от тия дето могат да мислят.

Е да де. Ама можете да направите от обикновения актьор – човекът актьор.

От обикновеният актьор – обикновеният човек. Така ли?

Точно така.

Е кой е измислил тая глупост?

Току що вие.

1 – 0 за мен.

Казах, че от обикновеният актьор, правите – човекът актьор.

Ама това много ми се струва завъртяно.

Така ли?

Да.

Хайде да го отвъртим.

Да го отвъртим?

Да.

Добре. Тогава да го завъртим. Защото нали знаеш – когато трябва да отвориш нещо, трудно е да го отвориш, тогава го завърташ, и тогава го отваряш. Но общо взето не обичам хората, които са много отворени.

Затворени хора обичате ли?

Затворените хора поне не ми пречат. Просто съм ги изолирал. Да се затварят колкото си искат.

Вие затворен ли сте, или сте отворен?

Аз ли?

Да.

Аз съм ерзац. Това знаеш ли какво е?

Обяснете го на хората.

Да го обясня?

Да.

Аз съм това, което не съм. А когато съм, не съм това, което съм. Това е така веднъж, втори път така, и в крайна сметка – ерзац. Това е литературен термин.

Обичате хората, които са затворени защото не ви пречат, а не обичате хората които са отворени защото?

Защото много пречат, много са отворени. И на всички искат да покажат колко са отворени. Такива като теб. Направил си подкаст и тук се разпорежда, че е толкова отворен, може да покани всеки, може да задава въпроси на всеки, и кой те слуша после? Кой те слуша? Ако въобще някой те слуша.

Вие.

Аз?

Да.

Май че съм единственият. Ама аз те слушам, защото ми минава от едното ухо в другото, и след това изчезва. И аз съм благодатен в тишината.

Искате ли резултата да стане 1 – 1?

Хайде да видим.

И да използвам един ваш цитат ако мога. Че понякога малкото…

Е не съм толкова стар, за да ме цитираш.

Ама все пак ще ви цитирам. Вие сте ми казвал не веднъж…

Добре. Аз ще стана ли по-млад ако ме цитираш?

Да.

Добре.

Вие сте ми казвал не веднъж, че понякога малкото, е повече от многото. Така, че за мен е удоволствие, че вие сте единственият, който ще се слуша след като излезе подкастът с вас.

Единственият който ще се слуша?

Да.

Ако това се случи, че ще бъда единственият който ще се слушам, аз ще се надприказвам. Ти знаеш ли кой е мой ученик?

Кой?

Стоил Атанасов. Толкова го обичам! Толкова този човек не може да се надприказва. Дава, дава, дава, дава, дава, и накрая какво? – Няма дори и един спектакъл тук.

Николай ли е Георгиев, или Георгиев е Николай?

Оле! С дясната ръка, в лявото ухо. Не съм Николай. Аз съм Св. Николай! Разбираш ли разликата? Св. за това дори когато президентът поиска да ме награди с ордена, избра точно този, който приляга най-много на СВ. Николай – ордена Св. Св. Кирил и Методи.

Ако Стефан Стамболов беше актьор, а вие бяхте негов режисьор, кой Шекспиров герой бихте избрал да играе той?

Защо ще играе Шекспиров герой като може да играе себе си. Ще играе себе си. Нали така беше – човекът актьор.

Човекът актьор.

Е. Какво искаш да кажеш с това? Че аз съм режисирал Стамболов ли? Стамболов ме режисира, откакто написах тази пиеса – Часът на моето убийство. Не знам какво толкова не му харесваше, че ще дойде един ден часът на неговото убийство. Че аз мечтая за това бе – момче! Аз от кога искам да дойде този час. Ама ти вместо да гледаш да отмъстиш, и да сложиш ножа в гърба, ти тук си седнал да ме разпитваш. Това е безумна работа.

Стамболов е човекът председател. Председател на България. Човекът който вдигна самочувствието на българите, който беше готов да даде и себе си, само и само да не позволи на оня багабонтин  – казваше се Батенберг. Знаеш ли – ако не беше Стамболов какво щеше да стане? Този Батенберг щеше да върне българската корона на руския цар.

С кои актьори се работи по-лесно. Със зрящите, или с незрящите?

Има сред незрящите много зрящи. Но има сред зрящите много незрящи. Трудно е. Има ги и такива, и такива. Най-добре се работи с тези, които вътре са пълни, не са празни, не дрънчи – нито в главата, нито в гърдите. С тях се работи най-добре., защото работят сами, защото искат да работят. А тези които искат да им помагат, им помагат, защото е удоволствие да работиш с такива актьори.

Какъв учител беше за вас Йежи Гротовски?

Той беше от учителите, които обичаха учениците си. Радваше се когато виждаше че някой от неговите възпитаници и ученици може колкото него или повече от него. Когато се убеди, че спектакловата форма в театъра вече е изчерпана като форма и реши, че повече няма да прави спектакли, стана и каза – повече няма да правим спектакли. Актьорите му бяха тъжни, не знаеха на къде. Но той беше посял своето семе, защото незабавно един от тях ги пое, организира ги, и те направиха своя фантастичен спектакъл без Гротовски – спектакълът Танатос Полски. Най-полския спектакъл, който е правен в театър-лаборатория Йежи Гротовски.

Искало ли ви се е понякога да слезете от режисьорската сцена. Просто да станете и да си тръгнете?

Не. Къде ще отида? А? Питаш ме. Къде обаче ще отида? Там където няма това, което съм приел, че в живота си трябва да имам. Нарича се изкуство. Изкуство – един друг живот. Един живот, който е живот на душата, живот на вътрешното тяло. Живот, който трябва да ме отведе там където свободата е най-голяма – в отвъдното. Където – както казва  моят любим поет Гео Милев – всички ние – хората от изкуството – артистите, влизаме във всемирната душа.

Подкастът “Очи в очи” се излъчва със съдействието на Национален Фонд Култура.

Благодаря ти много за това гостуване! На двамата, които си го правим тук!

И аз ти благодаря за това гостуване, което ние си го правим тук! Благодаря ти, че съм ти на гости в твоето ателие, и че си ми на гости в моя подкаст!

Какво ще си говорим сега, кажи ми? За изкуство, или за нещо друго?

Ти какво разбираш под изкуство?

Не знам, много е сложна тази работа.

Незнанието е като изкуство.

Абсолютно! Всичко хубаво за мен е изкуство.

Жените изкуство ли са според теб?

Е как, те са най-великото изкуство.

Без тях не се прави изкуство.

Ти си художник нали така?

Да.

Рисувал ли си голи картини на голи жени?

Ааа, това е много сложно. Голи жени, върху картини.

Не, картина върху гола жена.

Това е още по-сложно. Както казах, само с устни

Има много видове устни. Кои имаш предвид?

Задълбаваме темата. Така се започва една картина, с устни.

С устни?

И след това започваш с другото.

Започва се картината с гледането на устните, или със самите устни?

Със самите устни. Зависи, когато правиш абстрактни работи, е много сложно.

Тогава с какви устни работиш?

То и това е сложно. По-сложно е отколкото голото тяло.

А работил ли си с абстрактни устни?

Не, много е сложно.

Добре, ти си художник, според теб какво може да значи понятието абстрактни устни?

Ами това е много сложно.

Човече, от началото на подкаста сигурно над 10 пъти повтори, че всичко е сложно.

Ами сложно е!

Добре, кое е простото тогава?

Най-хубавото нещо е простото, обаче трудно се стига до него.

А кое е по-добре: първо да направиш простото, за да стигнеш до сложното, или е по-добре да тръгнеш от сложното, за да стигнеш към простото?

Ти винаги търсиш простото, но то трудно се намира.

А понякога по-простото не се ли оказва по-сложно?

То е най-сложното. Ти през цялото време си работиш нещо, като композиция абстрактна, например говорим, обаче за да стане хубава композиция, трябва да бъде много простичка. А това простото трудно се намира с много работа.

Като си затвориш очите понякога, какво си представяш като картина?

Всеки път е много различно. Различно е в такъв смисъл от зададеното. Ето така, както ти ми го задаваш като тема, аз започвам да мисля за някаква тема, за да може да ми изникне в съзнанието.

Затворените очи, те ми помагат само да видя като филмова лента нещата, докато се натаманят.

И после?

Ами, натаманяване се получава.

Натаманяване?

Натаманяване, да, натаманяване и вкус.

Коя е най-любимата картина, която си нарисувал?

Първата голяма. Ето я там, на коня.

Кой е този кон?

Това е… Пристанала се казва картината.

Пристанала на коня?

Да, една девойка, където един момък я е гушнал, но са върху коня. А коня лети.

Ааа, абаносовият кон, нали?

Не е абаносов, но е кон. Кон, който лети.

Има една такава приказка, не знам дали си я чел.

Дали са ми я чели.

Защо, ти не обичаш ли да четеш?

Обичам, когато имам време.

А можем ли да кажем, че рисуването е като четенето?

Може, защото има последователност.

Според мен, аз поне така си го обяснявам, че това, което го четеш като текст и то ти влиза в главата, картината, като я четеш с очите, тя пак ти влиза в главата.

Да де, ама аз обичам да чета текстове, които ми харесват. Не всички текстове, знаеш че са удобни за четене. Ти трябва да си намериш такъв, който да ти е любим. И като ти е любим, тогава всичко  ти се връзва, и всичко ти се натаманява – както се казва.

И става вкусно.

И става даже много вкусно.

Докато рисуваш, употребяваш ли алкохол?

Не.

Не. Никога?

Не.

Като изрисуваш каквото изрисуваш, тогава.

И тогава не. С приятели ми е по-интересно. Не пия сам.

Иначе. Изобщо не употребяваш алкохол?

Употребявам много алкохол, но не сам.

Какво пиеш?

Всичко. Без вода.

А докато рисуваш, ядеш ли?

Не, не ям. За да рисувам, не ям.

Аз забравих, че ти използваш устните и не може да ядеш.

Да. Ако започна да ям, ще си изгубя ритъма.

Започвам от сутрин да рисувам.

Печелил ли си някога награда за най-добра картина?

Не. Никога не съм печелил никаква награда. Аз съм като Пикасо. И той няма награди.

На скоро един актьор реши да става художник. Ходил ли си да му гледаш изложбата?

На Зуека ли говориш?

Да.

Не. Зуека е идвал тук при мен.

Аха. Той е идвал при теб?

Той е идвал при мен. Да.

Ти не си ходил при него?

Не. Аз не съм ходил при него. Той е идвал при мен да си говорим за изкуство. Но Зуека е интересен. Още му липсва опит, дори… – рисуване с боички.

Много ми е интересно. Как така – актьорите стават художници, футболистите стават треньори, и се дънят. Защо така? И грипа стана ковид. Как си обясняваш тази промяна в тези работи?

Пак е сложно. Сложно е, защото не могат да намерят простото решение.

Вярно ли е това, че на Микеланджело са му викали лудия?

Да.

А защо?

Защото той е саможивец. Той е художникът на всички папи. Всички папи като застанат, първата работа е – Къде е Микеланджело? Да дойде веднага, защото имаме работа за него, и той трябва да ни каже какво трябва да правим. Общо взето най-големия мозък е за мен той. Макар че Леонардо го бие от друга гледна точка с неговите си други решения.

Какво си работил в театъра?

МишоКакво съм работил? – От общ работник, до художник-сценограф. И си правиш каквото искаш.

Художник, или сценограф? Или сценографски художник?

Така го водят в театралните среди, че си сценограф. А иначе – сценограф значи – оформяш сцена.

Кое е последното представление в театър-лаборатория Алма Алтер на което си бил сценограф?

Да видим. Какво беше последното представление?… – Майстора и Маргарита!

Там помагах, там бях началник.

Какво би си пожелал тук и сега?

Тук и сега. Бих си пожелал да си изпием по едно червено вино. Тук и сега.

Само това?

Само това. Защото всеки ще каже здраве, любов, на мама, на татко, всички да ги поздравя, ала-бала. Не. Да си изпием по едно вино!

Подкастът се осъществява с подкрепата на Национален Фонд Култура. 

Здравей, много се радвам, че си тук, че отдели време да дойдеш в това наше супер студио.

Аз благодаря за гостоприемството. Здравейте! Изключително ми е хубаво да бъда гост на теб и на това прекрасно пространство.

Пътят на Йоко Захариев от театъра до хотелиерския бизнес?

Пътят… той е по скоро от артиста към хотелиера, защото кризата ме налегна в един момент. Всъщност след театрала имах малко практика в музикалния театър “Стефан Македонски” почти десет години, след което започнах самостоятелна кариера на изпълнител и там някъде родих вече две деца едно след друго и всъщност може би по скоро не можех да съчетавам семейството със нощните участия и се пренасочих.

Ти си била възпитаник на Николай Георгиев и все още си, защото настоящето и бъдещето съществуват. Какво е да работиш с Николай Георгиев?

Да работиш с Николай Георгиев е голяма история. Първо, защото той е от много малкото хора, които водят работния процес със изключително спокойствие и мъдрост. Това ще го запомня завинаги, защото след това ми се е налагало с доста други хора да работя. Слава на Бог, че това е моя учител,. Това е моят първи и последен учител, който с изключително търпение, с изключителна всеотдайност и с много… как да кажа? Позицията му е на човек, който те оставя от теб да излезе енергията и идеята.

Омайва, нали?

То е много повече от омайване. Истинското учение е така. Аз впоследствие вече съм чела и по-духовни книги, които именно това казват, че учителят дава, но от теб идва първопричината.

-Кой е най-хубавият ти спомен, докато си била в театър 4xC?

-Оо! Те са толкова много спомени че… това са години със спомени. Няма как един спомен да назова. Но той винаги е бил опората, винаги е бил стожера на всички нас. Но няма да забравя, имаше един случай във който беше се отказал от нас и се беше затворил в къщата си като болен от мъка или разочарование. Не помня. Много ни се беше разсърдил и край. Всичко приключи, заразделя се с нас. И помня, че всички ние от класовете се организирахме да отидем до тях, но бяхме уплашени деца. Нямахме куража да отидем и да ударим по масата и да кажем –„Господине, чакайте малко! Какво сега? Не може да се сърдите…”. И си спомням, че седяхме отдолу под къщата и аз единствена събрах смелост. Много се бях ядосала. И се качих горе и почнах да му се карам –„Господине! Вие какво си въобразявате? Как ще ни оставите? Я ставайте веднага! Не знам откъде съм събрала този кураж, но си спомням, че го изправихме на крака и нещата се оправиха.

Обичаш животните?

Да, наложи ми се покрай моите деца. Вече имаме три броя вкъщи.

Три броя животни, или три броя деца?

Два броя деца и три броя животни –две котета, едно куче лабрадорче и две пубертетчета.

Каква е разликата между животните и хората? Има ли нещо човешко в животното?

В животните има много мъдрост. Освен това, те остават вечните деца. Те затова не могат да се сърдят и не са злопаметни, както и децата не са злопаметни. Хората казват, че имало разлика между котките и кучетата. Има разлика до толкова, че котките са по-мистични същества, докато кучетата са по-екстровертни. Иначе, когато са твоите животни, те носят много хубава енергия. Един духовен учител ми беше казал, че животните общуват със Астрала и те закрилят.

Имаш ли си любима детска песничка?

Детство мое ми е любима детска песничка.

Ако един ден, някой дойде и ти каже: – Днес е твоят ден. Имаш право да управляваш България, както намериш за добре. Какво би направила за този един ден?

Ще разреша проблема с донорството например. Ще дам абсолютно зелена светлина. Това ще е първото нещо, което ще направя. Тази тема е много дълга и много дълбока. Те са много нещата, които… но за 24 часа едва ли можем много да направим.

Какво би пожелала на младите хора?

Бих им пожелала да не спират да мечтаят, защото мечтите са безплатни. Аз го открих този начин на терапия в един от най-трудните ми моменти и просто започнах да мечтая без граници. И искам да ти кажа, че тогава човек намира пътя и начина и към себе си, и към външния свят, така че, не спирайте да мечтаете, защото мечтите са безплатни!

Кацнала ли е птицата щастие на рамото ти?

Много е важно за човек какви са му желанията и какво иска от този живот. Също смятам, че е хубаво в един момент да спрем да желаем толкова много и да се смиряваме повече и да се задоволяваме. От една страна, да. Аз съм толкова щастливо-обградена от хубави хора, и приятели, и децата ми и животните. От друга страна аз много още искам. Разбираш ли? То просто не ми стига. Така че отговорът е някъде по средата. 

Андриян Асенов

Подкастът “Очи в очи с Андриян Асенов” е финансиран от Национален Фонд Култура.

Здрасти, много ми е драго, че си тук! Само искам да кажа, че ти си първия незрящ мой гост, с който имам честта да разговарям. 

Ааа, значи други не си имал? 

Не, други не съм имал. Жени съм имал други, но незрящи гости не съм. 

Не ми се впрягай, аз често се шегувам. За мен също е удоволствие да присъствам тук и да проведем този разговор с теб. 

Разкажи малко повече за себе си. 

Бях нормално дете, с охлузени колене, както се пееше в една песен. Имах удоволствието да израсна със студентската компания на родителите ми, така че от малък си спомням – купонът винаги беше вкъщи –студентската квартира и в общи линии мога да спя в дискотека още от тогава, защото съм трениран на всякакви видове шум и изпълнения. Налагаше ми се да пътувам между родния ми Казанлък и Студентски град в София. През част от времето за мен се грижеха дядо и баба, през другата част родителите ми. Когато те завършиха се прибрахме в Казанлък, там си завърших образованието, ритахме футбол, карахме велосипеди, катерихме планини, дървета и какво ли още не, ходихме на реката за жаби и гущери, правихме бентове и всякакви други щуротии. После бях студент. Кандидатствах в София и в Търново, приеха ме и на двете места. 

Ти разказа всичко, което е за разказване, ама пропусна един важен факт и той е, че до някаква определена възраст си бил съвсем нормално дете, всичко ти е било наред, но идва един момент, във който ти започваш да губиш зрението си. Нали така? 

Общо взето да. Носех очила за късогледство. Бях „Цайса на класа”. 

Тоест имал си проблеми със зрението още когато си бил малък или те са настъпили в по-късен етап от живота ти? 

Нося очила от първи клас. Точно преди да започна училище баба ми забелязала, че докато гледам телевизия присвивам малко очите. Беше си нещо стандартно понеже и баба ми носеше очила, и чичо ми носеше очила и прецениха, че си е нещо съвсем нормално. Само че с годините полека-лека започнаха да се обаждат и малко по-други неща. И така вече като бях на около 18 години, една от лекарките в Казанлък каза – Знаеш ли, че при теб има нещо по-особено, по-различно. Ще идват тук едни софиянци да правят прегледи, ако искаш запиши се. И аз се записах. Направихме прегледите и се оказа, че наистина при мен е по-особено положението и така се случи, че 2009 година ми издадоха ТЕЛК за изгубено зрение. И оттогава постепенно продължава да отслабва все още. 

Има ли вероятност зрението ти да изчезне завинаги? 

По принцип при този тип заболяване се твърди, че в третата фаза понякога води до пълна слепота, но много рядко. Обикновено нещата се размазват до такава степен, че  на практика не разпознаваш цветове, разпознаваш само много едри неща. Имаш някакво зрение, но то е функционално почти неизползваемо. 

Страх ли те е, че това нещо един ден може да се случи и би ли се затворил в себе си или би се изправил след това? 

Ако кажа, че съвсем не ми пука или не се притеснявам ще те излъжа. Няма човек, който да преживява такова нещо и да му е безразлично. От друга страна често сме говорили с един бивш работодател и много мъдър човек как е всъщност по-добре да го изгубиш изведнъж и да нямаш избор – да се принудиш да се адаптираш рязко или да го губиш полека-лека и да преживяваш цялата тази драма и тъга ежедневно. В общи линии май е въпрос на лична оценка и избор, аз така или иначе нямам избор губя го полека-лека и това е една битка, която почти ежедневно водиш със себе си. Ставаш сутрин, отваряш очи, навън е слънчево, но в твоето съзнание е мъгла и то не от алкохол или някакви други вещества, а просто защото така виждаш. 

Защо хората ни смятат нас незрящите за различни от зрящите?Как си го обясняваш това? 

Причините са много и различни. На първо място може би това донякъде е била и политиката на социалистическия режим да отделя хората с по-специфични възможности и потребности в затворени общности, където те да са сред себеподобните си, но въпреки това да спомагат за обществото. Така са създадени предприятия за незрящи, хора с увреден слух и т.н. И поради тази причина тези хора до една голяма степен, до не отдавна са били малко или повече скрити от обществото. А и когато човек не се среща с такива хора, когато не общува с тях всъщност той няма понятие за тези хора и по тази причина ги смята за различни. 

А смяташ ли, че тези организации, които са създадени за нас като „Съюза на Слепите”, като „Кооперацията на слепите”, помагат по някакъв начин на нас незрящите, които живеем тук в България. 

По принцип и преди в България е било така, и сега на запад е така, когато ставаш член на една организация ти се припознаваш в нейните възгледи, цели, стремежи и поле на действие и т.н. тоест ти откриваш нещо от себе си във мисията на тази организация съответно ти искаш да допринесеш било то със средства, било то със труд, било то със време и самия факт че ти ставаш член говори, че ти искаш да даваш. А в България, когато ставаш член в една организация всичко, което се очаква от теб да направиш е да внесеш един членски внос и после само да чакаш и да получаваш някакви услуги. 

И като не получиш се сърдиш. 

И си недоволен. Аз за какво да членувам, при положение, че тази организация нищо не прави за мен. Е хубаво, ти какво правиш за тази организация? Защо си станал член? 

Е плащаш си членския внос това не е ли правене? 

Е хубаво, добре! Ама, съгласи се, че със един смешен членски внос от 3, 5, или 10 лв. годишно какво може да постигне тази организация? Да, тя получава пари от държавата, тя получава пари от наеми и т.н, но често пъти всъщност хората не си дават сметка, че е важно и те какво правят. Не може някой да дойде да те хване за ръчичка и да ти каже “Ела сега тука ще направим това, защото това е добро за теб.” 

Какво е да си поет през твоите вътрешни очи? Така ти го задавам въпроса, защото ако те питам само какво е да си поет може да ми отговориш като поет? 

Аз не възприемам себе си като поет. Често се шегувам, че съм сладкодуморедец и то точно затова защото аз редя сладки думички и то честно казано това е мнение и на модерните писатели, че всъщност моя начин на писане е доста старовремски от преди сто и повече години. Да, само че при мен това не е дефект, при мен това е умишлено целен ефект. Аз знам какви са съвременните тенденции, защото се интересувам и чета съвременна поезия, просто тя не ме докосва по начина, по който ме докосваше поезията, която аз съм учил като ученик и начина по който тя е написана и аз се стремя да пиша по този начин. До колко съм поет… да, доста хора го твърдят, доста хора казват ти си талантлив, ти имаш дарба, ти пишеш добре. Според мен когато човек е талант или даровит при него нещата се получават малко по-лесно. 

Защо реши да участваш в литературния конкурс за незрящи „Словото като спасение”, който ти спечели? 

Защо е думичка вълшебна. Не знам пуснах се по течението. Чух обявлението за конкурса, поинтересувах се, видях, че могат да се пратят и поетични творби – не беше уточнено можеше и проза и поезия и реших, че мога да се включа. Изчаках почти до последния възможен ден, буквално в последния ден изпратих няколко творби, не защото обичам да протакам и отлагам просто се случи така, че периодът, който беше обявен беше точно преди празниците. Тогава си бях вкъщи, не си бях взел лаптопа и се наложи да прибегна малко до съдействие от родителското тяло. 

И какво стана накрая? „Първите паднаха в кърви, последните станаха първи” 

Малко така се получи. Когато ме поканиха за церемонията по награждаването имах чувството, че може би ще съм сред наградените, но никога не съм си представял, че ще бъда на първо място. И всъщност когато обявиха второ, трето място, награда на публиката и аз не бях сред тях и си викам – Аз за какво нали… 

Какво знаеш за Гео Милев – бащата на българския модернизъм? 

Понеже бях едно дете с охлузени колене, както казах по-рано като всяко такова дете не обичах да чета много. Даже се е случвало няколко пъти да се срещам челно с буквара, заради това, че не съм си научил урока. 

Това челно имаш предвид удрял си си го вчелото или? 

По-скоро са ме удряли с него, защото не съм си научил стихотворението или не съм си прочел урока. Имало е възпитателна цел. 

Ти затова сега си станалтолкова умен поет? Как беше – сладкодуморедец нали така? 

Да, раснал съм на цицини сигурно и затова. За Гео Милев като изключим това, което сме учили в училище, което беше преди… не си спомням колко години не съм се интересувал много, като изключим това, че по едно стечение на обстоятелствата съм имал възможността и съм се запознал с една стихосбирка на Дора Милева, която има нещо общо с Гео Милев. И когато гледах моноспектакъла на Георги Арсов беше нещо разкошно, а най-невероятното беше, че в един момент той спря на средата на един стих и на мен отвътре ми дойде и го довърших и то правилно. А това е творба, която съм чел преди 15 години може би. Не знам откъде изскочи това нещо, но Гео Милев ми въздейства много, защото… има един стих „Мъглиш беше пръв”. Аз съм бил в Мъглиш много пъти, защото дядо ми е родом оттам и дори съм се качвал на хълма над града, където е паметника и винаги когато стигна до този стих като ученик, а и сега по време на представлението просто нещо в мене потреперва. 

Можеш ли от три строфи от твои стихотворения да направиш един микс? 

Добре! 

„Какъв творец какво изкуство” 

„Очите ти толкоз добри са” 

„Нощта е танцьорка” 

За какво си мечтаеш? 

На чисто битово житейско ниво за работа, която върша добре и се чувствам удовлетворен и ми носи достатъчно доходи, за да живея нормално. Малко уютно местенце, точният човек, с когото да създам семейство с дете или деца, според зависи кой колко иска, аз бих заложил на няколко, но… Няма аз да ги раждам. Домашен любимец задължително – поне един, даже бих казал няколко космати, различни – котки, морски свинчета, куче може би. Пътувания – в България основно, но и зад граница като мечта ми е да измина Ком –Емине. Мечта ми е от много години, още откакто виждах доста по-добре, сега като понамалява зрението малко си казвам –То ако не го направя това лято, другото не знам ще мога ли? На едно по-абстрактно ниво – мечтая си да стана лечител, но не да изписвам хапчета. 

Представяш ли си да има брайлови хапчета? 

Защо пък не?

Да гълташ точки. 

Да, лечител във всяко едно отношение. Дали било то със билки, било чисто да изслушаш някой и психологически да го подкрепиш и да му дадеш тласък. Ако щеш дори чрез биополе някой ден, малко такива по-езотерични и абстрактни отвеяни неща. А пък на едно по-глобално световно ниво за мир и разбирателство между хората. Нещо, което изключително много ми липсва. 

Коя е думата, с която би искал хората да те знаят, да те познават и да те разбират? 

Освен като сладкодуморедец аз се определям и като приключенец, но това, което хората споделят за мен често е, че аз съм провокатор или подстрекател или подбудител, поради простата причина, че по някакъв начин съм смогвал. това е чужда гледна точка, да карам хората да живеят по-пълноценно, да си дават сметка, че си прахосват времето и да искат да постигнат повече. Така че, ако трябва да избера една единствена дума може би бих се спрял на вдъхновител. 

Едно интервю на Андриян Асенов. Подкастът “Очи в очи” се осъществява с подкрепата на Национален Фонд Култура.

Здравей! Много се радвам, че прие поканата да гостуваш в този подкаст, въпреки твоето запълнено ежедневие.

Здравей и ти Андрияне, и здрасти на всички твои приятели, които те слушат в момента.

Как ти протича ежедневието като цяло?

Много натоварено. След като престанахме да издаваме сп. Playboy в България, защото американската централа го спря, реализирах една стара много голяма моя мечта – да взема лиценза за Europeo. Това е едно много тежко издание – наричат го мерцедеса на българската журналистика и публицистика. То иска и изисква много работа, защото е много висок клас.

Това е италианско списание. Нали?

То е италианско списание, което лицензно последните 10 години излиза само в България. Самата италианска компания, която го издаваше фалира. То е извън времето и пространството – посветено е на теми, които по някога са забавни, по някога са философски, по някога са исторически. Не робува на злобата на дните и на това, което в момента вълнува хората. По тази причина се колекционира и чете като книга. Та много съм зает с тия неща да ти кажа. Отделно – станах депутат от  Бургас, където непрекъснато трябва да пътувам и да се връщам, и малко ми е натовареничко.

Любен Дилов – едно име, две поколения?

Повече от две са.

Имам предвид – Любен Дилов – баща, и Любен Дилов – син.

Да. Разбирам те. Аз казвам, че са повече от две, защото така се случи в моя живот, че аз като много млад човек още, и като много малък дори мога да кажа, живеех сред приятелите на баща ми – неговите връстници, че дори и по-големи от него. Сега пък дружа и общувам с много по-млади хора от мен. Така че пред очите ми е наистина едно поколение, за което спокойно можем да кажем – скоро ще напълни 100 години. Тоест – аз имам представа за българите от последните 100 години – лична – от най-младите, та до тези които са от преди войната. И ми е много любопитно това, което се случва, и това, което гледам. Има една определена цикличност, една зловеща пауза. Това е паузата по времето на комунизма, в която просто естествения ход на предаването на генетичната памет и на добрите практики, доброто знание беше прекъсната от една тъповата идеология, в която загубихме много време и сега се опитваме бързо да наваксваме. Много е философска тая тема. Ще я спра до тук. Това искам да ти кажа, че са повече от едно поколения. Ако пък искаш да говорим за баща ми, това е друга тема – но той също е в някаква степен част от нея.

Ти от него си наследил това да бъдеш писател – писал си много фейлетони, сатира. Какво те вдъхнови да започнеш да пишеш?

Не мога да си спомня. Сигурно първото нещо, което съм написал е някое тъпо любовно стихотворение – обикновено така се почва. Това е най-силното чувство, което те… – ако си удариш малкото пръстче в ъгъла на пералнята, това не е… – пак е силно чувство, но то не поражда поезия – тоест – не поражда желание да го разкажеш на хората по някакъв начин. Най-вероятно е било така, най-вероятно нещастна любов е породила първите трепети. Но знаеш ли – моят баща беше изключително мъдър човек, и то по забавен начин – не като такъв мъдрец, който да седне и да ти каже – чакай сега ще ти кажа една страшна мъдрост, и ти да му кажеш – бягай от тука, че си имам друга работа. Той успяваше много хитро да ми пробута неща които са полезни. Например – казваше следното – Виж сега. Никой не те напъва да ставаш писател, или нещо подобно. Това не е много щастлива съдба – обаче – ако пишеш, ще се научиш да говориш по-добре. Като се научиш да говориш по-добре, ще постигаш много повече от тия дето не могат да говорят добре. Защо? Защото писането ти подрежда мисълта – защото нали трябва да я напишеш все пак за да звучи прилично. След това като си го прочетеш на глас виждаш къде си сбъркал та го поправиш – тоест – запомняш. И се научаваш да конструираш изречения – парадоксално пишейки се научаваш да бъдеш оратор, научаваш се да излагаш това, което искаш, научаваш се да общуваш с хората по-лесно – бързо да разбираш какво им харесва и как да им го разкажеш. Аз например – много пъти съм правил кастове – избирал съм хора за екипи най-различни – сценаристи за игрални филми, за шоута, за редактори. Аз винаги карам да ми разкажат виц. Защото един виц съдържа в себе си всички важни елементи на драматургията – от описание на обстоятелствата, през конфликта, през чувство за фабула, през чувство за смешно, за обърнато. И общо взето до сега с много малки изключения това не ме е подвеждало – тоест – човек който не може да разкаже добре един виц, обикновено не може и да пише добре – и не е до чувство за хумор – то е до чувство за фабулиране, за строеж на изречението. Така че не е непременно важно да станете писатели или журналисти, или разтърсващи поети, но изключително важно е да се опитвате да пишете поне по 20 – 30 минути на ден – това ще ви помогне. Няма значение какво. Сядаш – на един празен листи или на компютъра, и се учиш да си опишеш някакви мисли, които ти се въртят из главата. Самото усилие да ги подредиш в изречение е дисциплиниращо – и то е като мускул – като го тренираш всеки ден, става все по-добър. Може да описваш какво виждаш през прозореца, или да се опиташ да си спомниш какво си сънувал, или да си напишеш думите които ще кажеш в офиса на някакъв човек който те дразни, или на някакъв човек който го харесваш. Поставяш си някаква задача и я реализираш чрез писане. Това помага изключително много. А пък ако решиш да учиш чужд език, това е безценно, защото – няма значение дали ще си напишеш на английски как ще си купиш мляко и хляб от магазина – написваш си го – как ще влезеш, как ще продължиш, поздравиш, какво точно ще кажеш, ако ти отговорят едно ти какво ще отговориш. Правиш си едно такова текстче, и да видиш колко по-лесен ти става животът. Така че този тип общуване и тренирането за него е безценен.

Защо реши да влезеш в политиката?

Аз никога не съм излизал от политиката. Това че дълги години си стоях удобно като почетен председател на Гергьовден и не се месих, то произтича и от философията на тази малка партия, която на всеки пет години независимо от резултатите които е постигнало нейното ръководство, се сменя цялото ръководство. Ние държим да е една младежка формация – повече на идеите, повече на дебата, отколкото на реалното упражняване на власт – не че не сме имали успехи – имали сме общински съветници , имаме кметове. Но като цяло това е един такъв по-скоро клуб – политически. И аз – за да може да стане елегантно пренасяне на поколенията – понеже имаше една поредица от много силни председатели – Петър Стоянович, Таня Андреева – бяха и министри после, аз самият – скромно да се сложа там. Трябваше време на новото поколение малко да се отдалечи от нас, за да може да си добие собствена физиономия, собствен кураж. И сега съм много щастлив, защото тези които в момента са лицата на Гергьовден не са толкова колоритни може би колкото бяхме ние, но са много по-рационални, много по-успешни в професиите си от нас – когато бяхме като тях. А пък иначе – личният ми избор в момента да вляза, е защото бях сигурен че се задава едно бурно време, в което емоциите ще са повече от разума, и че хора като мен, които имат много опит и най-вече много лични контакти във всички лагери, ще допринесат – защото прехода да стане малко по-спокойно. Ти чуваш какво става по радиото, излъчванията от парламента. Още политическия тестостерон е много висок, а пък същото време имат да се вършат съвсем прагматични – тежки за вършене работи, които трябва да се работят всеки ден, и на които това пречи. Така че ще се поопитам малко да съм полезен за известно време, след което веднага ще замина на гмуркане, защото знаеш – моята голяма страст е подводният свят и подводният живот, и с увеличаването на годините много много не ме свърта на повърхността.

Каква е разликата между земния и водния свят?

Огромна. Под водата всичко е абсолютно различно – звукът, усещането. Ти си в състояние по-близко до безтегловност, пречупването на светлината. Наистина – това е най-достъпното извънземно място до обикновения човек, много е зареждащо. Но ще ти кажа и нещо, което не съм го казвал често. Като минеш 20-тия метър – тоест – като влезеш в три бара атмосферно налягане под водата, самите клетки на организма ти си спомнят, че някога си живял там, че си имал глупостта да изпълзиш и да еволюираш и да излезеш на сушата. Защото ако нещо те боли, то престава да те боли. Ако ти е лошо, защото си препил предишната вечер и си се клатил на лодката, престава да ти е лошо – ама светкавично – като с магическа пръчка. Много интересен феномен е това, и се дължи на факта, че наистина клетките ни, които както знаеш са съставени основно от вода, усещат това атмосферно налягане от три атмосфери и тази обикаляща среда, и се чувстват страхотно просто. Припомнят си какво е било. Много любопитно усещане е. Не случайно по света става все по-популярно – все повече хора го избират като… – не точно спорт – да го наречем – като занимание, като начин на живот. И аз се радвам, че има много добри българи на световно ниво, които го развиват водолазния спорт, или пък научните изследвания. Моята специалност е по-скоро подводна археология. Аз се интересувам най-вече от потънали кораби. Там е малко по-различно гмуркане. Те имат страхотен избор на информация за отминали епохи. Много прекрасно място.

Ако има състезание по плуване, би ли се записал да участваш?

Аз съм приличен плувец, но не много добър. Все пак съм на възраст, освен това пуша по две кутии цигари на ден. Така че, веднага ще се наредя в крайните места на такова едно състезание.

А друго освен вода употребяваш ли, освен че пушиш цигари?

О, разбира се! Виж. Аз съм от поколението което можем да определим като доста порочно, защото ние в една такава възраст посрещнахме демокрацията и свободата, в която лакомията да опитаме всичко забранено преди това и непознато беше огромна. Така че, почти няма порок, който да не съм изследвал обстойно – да го наречем – не просто да имам бегла представа от него.

Викаш – грешен човек си?

Да, определено. Но в момента внимавам вече. Внимавам и не за друго – и заради годините, а и заради това че, в крайна сметка с каквото и да се надрусаш или с каквото и да се напиеш, не променяш това, което носиш в себе си. Можеш да го усилиш, можеш да го намалиш, но то е като  – тези които смятат че на върха на планината ще открият друга мъдрост освен тая която са я донесли със себе си, няма. Най-много да паднат и да се ударят от високо. Така че, тези субстанции като форма на бягство не са добър вариант. Любопитно е да ги знаят хората, но не водят на добро място.

От кой министър-председател от историята имаме нужда днес? Кой е тоя министър-председател, който би могъл да ни управлява с твърдата ръка, да поема отговорността за това, което се случва, и за това, което не се случва?

Аз те разбирам. Въпроса ти е страшно умен, и много сложен за отговор, защото силните министър-председатели в България винаги са приличали на Бойко Борисов, и винаги са си отивали със страшен вой, а доста от тях са и загинали – тоест – били са убити – знаеш горчивата съдба на Стефан Стамболов. Аз обаче си мисля, че на България много и трябва типаж като Константин Стоилов. Сега няма да разказвам за него. Който иска да научи нещо, да влезе най-малкото в Уикипедия – пише достатъчно. Това е наистина един забележим образ, който е високо ерудиран и възпитан човек, който обаче успява не толкова с твърда ръка, колкото с много умела политика, да държи българския политически елит, който винаги е бил много раздорен – не е само сега. Да го държи около няколко цели и задачи национални – да ги гони, и да ги реализира. Много симпатичен образ. Може би той е необходим в момента. Човек, който е успявал винаги да направи сговор около проблемите на България.

Какъв човек в историята е Стефан Стамболов за теб?

Трагичен образ. Много превратен, много интересен. Стефан Стамболов принадлежи на тази повеля на неговия съратник и съиздател  – Христо Ботьов, който ни е завещал – силно да любим и мразим. Това е човек, който силно люби и мрази. При него няма среда – само крайности. Политическите му противници се гонят до дупка и се мачкат като хлебарки – съответно те му го връщат. Той е ту страстен русофил, ту яростен русофоб, но винаги е бил голям българофил. Това е истината, че е преследвал в пожеланията си и в мечтите си за една независима, свободна и силна България. Той наистина е правил много, най-малкото и собствената си глава е сложил там. Опасен образ е, и поуката от неговия живот е много полезна. Да. България по негово време се събира, силна е. Той е един от малкото български премиери, които успяват да опонират и видимо и невидимо на царската власт – да я държат ограничена, да не й позволяват да суспендира конституцията – каквито мераци са имали фамилията Сакскобургготски. Но извън историята – всеки може да прочете за нея, това наистина е един поет. Поетите в политиката са опасни хора, защото те винаги предпочитат поетическата съдба пред политическата, а тя като цяло за да очерта е характера, изисква конфликти. Това е като в театъра – ако нямаш конфликти, нямаш характери – ти нямаш действие – тоест – за да има характери, трябва да има сблъсък. А колкото е по-трагичен той, или пък комичен – ако спектакълът е комедия, толкова повече публиката му се наслаждава. И в този смисъл поетите са опасни в политиката, защото политиката в крайна сметка е баланс и компромиси. Тя събира много противоречиви интереси на различни хора, и стремежът е да удовлетвориш колкото се може повече от тях, за да могат заедно да вървят напред, а не едните да победят другите.

Какво не би обещал?

О, много неща. Аз много внимавам какво обещавам. Не забравяй, че аз съм и политик, така че, знаем че обещаеш ли, после ще те гонят да си го изпълниш. Аз и рядко обещавам неща които… – Знаеш ли? Аз не полагам усилия да се харесвам, и по тая причина ми е спестена необходимостта да обещавам някакви работи. Не бих обещал нищо, което не мога да направя.

Според теб този подкаст може ли да влезе като телевизионно предаване?

Всичко може да влезе като телевизионно предаване. Трябва да му измислиш драматургията, защото говорещите глави не са достатъчни за телевизия. Телевизията е пълна с говорещи глави. Тоест – трябва да измислим какви са картинките, трябва да измислим необичайни ситуации, трябва да измислим динамика.

Това много ми харесва като казваш – трябва да измислим. Значи може да ми станеш един продуцент?

Мога да помисля да ти помогна. Продуцент физически не мога да ти стана, просто нямам време за това. Но мога да помогна. Както казах – аз не давам обещания, които не мога да изпълня.

Едно интервю на Андриян Асенов. Подкастът “Очи в очи” се осъществява с подкрепата на Национален Фонд Култура.

Те са три, но са като една. Едната е с китарата, другата с кахона и барабаните, а третата – с гласа си. Една рок група, три момичета, и изключителното удоволствие да свирят навсякъде, където могат. Това е алтернативната рок група – People of maha.

Здравейте момичета!

Здравей!

Да имаш един гост е лесно, ама трима гости е малко по-трудно. Така че момичета, всяка една от вас трябва да се представи по отделно. Коя започва първа?

Аз.

Коя си ти?

Аз съм Мила, и съм китарист на групата People of maha.

Разкажи нещо повече за себе си?

Занимавам се с музика вече около 15 години. Започнах да се занимавам много по-сериозно преди 6 – 7 години – грубо казано. И в течение на обстоятелствата, като подхванах китарата, реших да продължа да записвам повече мелодии, и така ми идват още много вдъхновения.

Втората дама на рок група People of maha е бразилка. Тя ще говори на английски, а някоя от другите дами ще ни превежда. Така че, е ред на Биа да се представи.

Аз съм Биа. Аз съм от Бразилия. Живея тук в България от седем години. Говоря малко български. Уча сега български. Пея в групата People of maha. Като бях малка започнах да ходя на църква. От малка пея в църквата с родителите си, със семейството си. На 10 години започнах да свиря на пиано, и от тогава, и до ден днешен пея и свиря.

Имаме и трета дама.

Здравейте! Аз съм Алекс – аз съм барабанистката на групата. Занимавам се с музика от сравнително скоро – уча се в движение… – Може би минаха вече пет години на един много приятен музикален фестивал във Видин – от където всъщност съм. В момента живея в София – където се намира и групата ни, и където най-често имаме участия.

Как дойде идеята да се съберете, и да създадете рок група People of maha? От къде идва това име?

То дори не беше по някаква идея. Беше просто едно много щастливо – поне за нас съвпадение. Тогава нямахме идея как да се наричаме, и малко на шега се нарекохме gentleman – понеже сме три момичета. И след това… – едно – има вече българска група – доста популярна, която се казва the gentleman, и друго – забелязахме че е много по-трудно по този начин да изпъкнем – най-малкото на пазара, или това име да бъде намерено и свързано с нас. А пък и беше име, което бяхме избрали на шега, и мислехме, че искаме да го сменим с нещо, което да чувстваме като наше. И за това почна едно голямо търсене на имена, и накрая стигнахме до People of maha – като думата maha се оказва, че е една многозначна дума. Има индийско значение, което мисля че беше близо до светлина, има португалско значение, което е нещо като стил.

Най-забавното преди да се формулираме като група… – Аз започнах да ходя на уроци по китара – смених от класическа на електрическа. Изминаха две години от както започнах да се занимавам много по-сериозно. Учителят ми по китара, ме запозна с учителката на Биа по пеене. Така реално се запознах с Биа. И така с нея започнахме да свирим заедно. И дойде идеята да съсздадем банда. В началото започнахме само двете да свирим, обаче после искахме още повече и повече да свирим – на повече места, и тогава се запознахме с Алекс – с барабанистката ни. И започна веселбата.

Предстои ви издаване на албум. Кога да го очакваме?

Надяваме се ако всичко е наред, да е в началото на юни.

Колко песни се очаква да има в албума?

8.

Общо са 8. Ние искахме повече ама… – в следващия албум ще бъдат повече песни.

Колко песни имате написани до сега, и кой ви пише текстовете?

Различно е. По-голямата част е писана от вокала ни Биа, няколко са написани от мен,…

Имаш ли си любима българска песен?

О, да. Катерино моме.

Знаеш ли я?

Горе-долу.

Всъщност имате ли си лидер във вашата група?

Малко объркана демокрация сме.

Реално погледнато ние нямаме един човек, който да организира всичко. Всички сме единни.

За да може да се получават нещата. Както в една машина всеки чарколяк трябва да има някаква роля, така е и при нас. Всеки си има нещо в което е добър, и с което се занимава основно.

На мен ми се струва, че имате лидер на групата. Алекс отговаря на всички мои въпроси.

Аз просто много говоря, но иначе нямам особени лидерски умения.

Не знам защо, винаги казват, че барабаниста е този, който дава такта на групата – тоест – когато тропнеш с пръчките 4 пъти… – това е. Какъвто ритъм зададеш, натам върви и песента. Така ли е?

Зависи. Понякога песента може да започне с китара, или глас.

Какво послание искате да оставите на хората, с музиката която правите?

Искам хората да почувстват това, което ние почувствахме като написахме песента. Тъй като искахме да изобразим нашите истории, в нашите песни, и се надяваме хората да успеят да ни чуят през тях.

Песните ни са за различни преживявания, които са ни се случили. Искаме да се свържем с хората, и да ги накараме да ги усетят, да ги почувстват, да им предадем емоциите си, мислите си.

Бих искала да повлияя по някакъв добър начин на света – колкото и наивно да звучи – и дори да е с малко. И другото – бих искала да накарам някой – там някъде, когато чуе тази песен, да се почувства по-малко сам, както аз се чувствах.

Здравей! Много се радвам, че си тук в моето студио. На мен наистина ми е много приятно.

Здрасти, Ади! И на мен ми е много приятно, че съм тук. 

Защо Тино? И за теб това име ли е, прякор или и двете? 

Тино се появи като бях на 16. Тогава на първата ми приятелка братчето й беше на три години – бебе, което тъкмо се научава да говори и поради някаква причина ми викаше Тино. Не искаше да ми казва Кирил и оттам всички покрай нея:майка й и т.н. почнаха да ми викат така. И сега даже така се представям. Прякора или псевдонима според мен трябва да идват сами, защото ако сам си си го измислил… сега, ако се кръстя „Светкавицата”, нали обаче сам съм се кръстил, малко тъпо, малко филмарско, но ако така те наричат, винаги стои естествено. 

Би ли си сменил името на Тино Хаджиев? 

Не бих си сменил името. Бих го запазил. Където трябва да се въвежда официално бих сложил тире – Кирил Хаджиев –Тино.

Как се роди симпатията ти към музиката? И как реши да се развиваш в тая посока?

Когато бях на пет-шест годинки, започнах да човъркам разни касети… помня, бяхме в едно магазинче за всичко по един лев. Там, тия любимите детски магазинчета, където всичко може да намериш. И аз никога не се глезих и не молих за неща, но видях едно уокменче, където събира една касета, голямо точно колкото една касета, и не знам защо страшно много исках да ми го вземат. То беше там, пет-шест лева, и много се молих да ми го вземат и ми го взеха! И една касета бях намерил, с някакви американски хитове – поп от 80-те-90-те и скъсвах я да я въртя, просто това ми беше любимото занимание. Слагах слушалките и слушах по цял ден. Като имах някакъв досег до китара или пиано, винаги бързах. Исках да го пипна. Нещо да изтананикам, да издрънкам нещо. Много ме привличаха инструментите, но пък никога не съм го заявявал. Тренирах, спортувах много, ходех на баскетбол известно време. Това ми беше по-скоро фокуса, но си продължавах да слушам много активно музика, като в тийнейджърските години, както при повечето хора стана много интензивно. Аз не заспивах преди два часа да слушам музика. Винаги някакви неща си въобразявам докато слушам, като лека-полека тези представи, докато слушам музика, започнаха да се превръщат в желанието да съм на сцена. 

Казваш, че тренираш баскетбол. Представям си, че си висок около два метра. 

По-малко. 1.86. 

Проекта „Жири”, в който ти участваш скоро трябва да излезе и ние с голямо удоволствие и с голямо нетърпение чакаме появата на филма. Труден ли беше снимачния процес? 

Чакай да си припомня. Беше есента и на мен ми беше за пръв път да се снимам във филм, участвал съм в съвсем малко театрални неща. 

Значи „Жири” ти е първият актьорски кинопроект, така ли? 

Да. Екипът на „Жири” беше прекрасен и беше много готино наистина. 

Как те намериха? Какво беше чувството като ти казаха, че ще играеш в тази роля? 

Ами, един ден ми звъни Петя Йосифова и ми разказва за проекта „Жири” и аз веднага казах да да! Даже тия дни точно си мислех да стана актьор. И така ние отидохме с нея и с Гопето, най-главния актьор във филма, който всъщност играе „Жири” и отидохме из централните улици и изиграхме една от сцените от филма. Беше много интересно, защото трябваше да викаме на улицата, трябваше да се бием на улицата и това чувство да забравя, че някакви баби гледат от терасата, или че някой ще изпадне във шок или някой просто… и беше много готино! Върнах се вкъщи с някаква усмивка до ушите и си викам:хайде ставам актьор. Не е толкова лесно, но беше много готино. 

Какво е да си млад човек? 

Много се друсам. (смее се) 

Ами супер! Какво!

Тази шега я пуснах заради това, че си говорехме за персонажа, който играя във филма, който развива в последствие проблеми с наркотиците и помня, че трябваше за филма да напиша едно кратко резюме как аз виждам своя герой и там написах точно че моят герой не е отстоял на трудностите на живота, тоест избягал е от борбата. За мен пристрастяването е точно този момент, в който бягаш, защото има хора, които го правят, които експериментират, които са щастливи. 

Писал ли си песен за любов? 

Да! И то мисля, че под различни видове любов:любов към раздяла, любов към живота, любов към любов! 

Когато се яви на кастинга на „Гласът на България” с английска или българска песен беше? 

На кастинга пях ”Sweet dreams” на група „Eurythmics”. Български песни в шоуто… направих cover на „Луда по тебе” на Камелия. 

На коя световна сцена ти е мечта да изпееш една от твоите български песни? 

Много хубав въпрос! Знаеш ли защо? Защото има песни, които въпреки че не са на английски успяха да пробият и да станат световни хитове. Например, Alorans dance на Stromae – френска песен. Или… трудно е да се сетя за други примери. А пък иначе бих искал независимо на коя сцена, бих се радвал песен на български да събори езиковите граници и да звучи толкова обхващаща и толкова неустоима за слушане, че езика да не е от значение и да се слуша. Примерно „Луда по тебе” е парче, което на Балканите се слуша доста. Близък език е, но някак си ей така световно парче да пробие с български, само заради самото си звучене би било страхотно! 

Проектът се финансира с подкрепата на Национален Фонд Култура.

Много се радвам, че си тук в това студио. Ти много добре го познаваш, толкова години си бил тук, и знаеш, че тук винаги е приятно. Надявам се, така да бъде и в целия наш разговор.

Да. То в това студио, аз всеки ден съм тук, не е нещо ново, но пък сега като те слушах и се загледах в пода, и някак си все едно започнаха да ми се отразяват годините, които съм прекарал тук. Просто си дадох сметка, че аз в тоя театър май живея повече, отколкото по някакви места – вкъщи или… – може би това е по-скоро вкъщи, отколкото някой дом с легло, и с някакви вещи, и битовизми, който ние търсим като цяло. Тук са минали доста вече девет години от живота ми – младостта ми така да се каже, която вече преваля в някаква посока след двадесет и петата година. Това студио е много уютно.

Разкажи нещо за себе си, за детството си, какъв си бил като малък?

Израснах в едни добри години според мен да си дете – някъде края на 90-те, началото на 21-ви век. Тогава да си дете значеше нещо по-различно, от това, което значи сега. Сега като че ли, да си дете значи да стоиш пред компютъра, или да си обсипан с една информация, която всички я имат, и ти я имаш. А тогава да бяхме деца значеше да се чудим много неща – да се чудим дали сега като стане еди си колко часа трябва да се приберем или можем да правим още дивотии навън. Времената се промениха като че ли. И аз хванах една от последните вълни, в които всичко това, да стоиш до късно навън, онова време с филиите – с мармалад и с лютеница,  онова време с джанките и катеренето по тях, онова време с ритането на топка, онова време с викането на дама пика, нещо което не съм чувал – едно дете да ми каже сега – аз виках дама пика, и си срязах ръцете с едни огледала и… И всъщност после като пораснеш си даваш сметка, че тия неща – те те оформят като човек – въобще детството и всички трепети, които ти се случват – доста те оформят. Няма го времето на видиотеките – въобще – много неща се промениха. Но такъв е животът май.

Липсва ли ти театъра?

Е, сега. Това е риторичен въпрос. Да. Липсва ми, но според мен от цялата тая пандемия има едно добро нещо и това е, че когато ние се върнем в театъра ще бъде много по-различно, защото аз и по себе си съдя – най-вече по себе си, че в годините, в които аз се занимавах с театър не си давах сметка колко превилигирован съм да се занимавам с това нещо и то на това място като Алма алтер, защото ние сме големи късметлии. Късметлии сме да можем да правим това, което ние искаме и да го правим по начина, по който ние искаме, и да имаме хора, които да ни помагат да го правим по начина, по който ние искаме. И за всичките тия девет години аз се научих, че някъде към края бях го приел като някаква даденост това – нещо, което никой не може да ми отнеме, и аз си разполагам с него както искам, и мога да правя както си искам, мога да го пренебрегвам – днес имам представление – в пет часа репетиция, в седем и половина представлението, да свършва, да се прибирам, да ходя еди си къде, и изведнъж – това нещо спря. И аз си дадох сметка – абе, може би, вселената ти казва – огледай се около себе си и виж как се случват нещата. И според мен – в точния момент, когато вселената реши че ние сме готови, ще ни върне театъра, защото тя ни взе най-скъпото. Въпросът е, какво ще направим ние с него.

Това не се ли проточи доста дълго?

И двамата сме работили много с Николай Георгиев и с Петя Йосифова, и аз категорично  мога да кажа, че това са двамата човека, които са ме оформили като артист в годините, независимо на коя сцена излизам, защото и до ден днешен, може да се каже, че музикалните участия, които правя, и театралните – те са различни по естество, но един и същи човек излиза там – с различни задачи, било то комерсиални, било то по-алтернативни, по-експериментални. Но аз си спомням – това го знам от Петя – и си давам сметка че, всъщност тая пандемия трябва да ни научи на нещо, което тя преди много години каза и това е, че  -ние много често виждаме себе си в изкуството, а трябва да виждаме изкуството в себе си.

Септември – на мен ми е най-любимия спектакъл, от афиша на театъра. За тези, които не знаят, това е твоя дипломен спектакъл. Как мина целият ти период на подготовка за спектакъла?

Когато посегнахме към Септември с Петя Йосифова, идеята дойде съвсем случайно. На един фестивал, гледахме едно танцово представление, и тя си каза – бре, сигурно колко ще е трудно да се направи Септември като танц – като физикъл-театър. И като дойде време да се дипломирам, аз отидох и й казах – Пет, искаш ли да пробваме да го направим. И тя каза – хайде да пробваме. И слязохме долу – където се намира експерименталната сцена на театър-лаборатория Алма Алтер, и тя ми каза – сега ще правим Септември, и ти няма да правиш три неща. Няма да пееш, няма да гледаш публиката и да интерактираш с нея, и няма да правиш нищо, което да е различно от това, което ние се уговаряме, и задачата, която аз ти давам. И така тя просто изхвърли нещата, които аз уж съм добър в тях, и започна един репетиционен период, който беше смазващ. Ако някой казва, че да си актьор е лесно, и това е просто да излезеш да кажеш един текст и да изпееш една песен – според мен – доброто представление може да се получи само тогава, когато е хвърлена много пот, много труд, много усилия, и много болка, защото изкуството в крайна сметка, трябва да боли – както за актьора, така и за публиката. Магични моменти сме имали с това представление. Страхотно беше когато го играхме в къщата-музей на Гео Милев. Просто беше… – Ей сега ме побиват тръпки като си спомня. Той е там. Ти като отидеш, усещаш неговото присъствие. Гео Милев си го представям като един човек, който влиза в някакво пространство, и просто смазва. Примерно – влиза и ти казва – ти там, ти се махай, не ми трябваш, ти това, ти онова. Само тия хора, могат да са такива артисти, и да оставят такова завещание след себе си. Такъв е господина. Ако трябва да кажа кой е преродения Гео Милев, според мен това е господина. Просто той излиза, и смазва. Смазва публиката, смазва актьорите си. Смазва ги, и им казва – ти ще правиш това. И ти ако му кажеш – не, и той ще ти каже – не ли? Хайде сега. Заминавай – на там, на сам. Просто господина има такава силна енергия, че тя заразява. И каквото и да каже, и каквото и да направи, ние знаем, че той е като един космос, който стои над всички нас, и ние се объркваме, и той казва – сега – ти малко по-на ляво, ти малко по-на дясно, ти – навън. И тия дето отиват навън си казват: Бре, май трябва да се върна вътре.

Какво е за теб като играеш на сцената с актьор, който не те вижда, ама те усеща през цялото време?

Аз си спомням, че Господина в репетиционния период на Стефан Стамболов ясно каза, че по никакъв начин не трябва да третираме и да даваме на публиката да разбира, че ти си незрящ. И според мен – тя така и го прави. Ти до такава степен успяваш да приемеш нещата, да ги направиш по начина, по който трябва, че те забравят дали ти виждаш, или не. И започват те да виждат, което е нещо, което не винаги правят. Ние сме свикнали да използваме очите си. И като отидем в Народния, да гледаме дали има някоя гола мацка в три часовия спектакъл – дали има някой бой с мечове. Докато, когато гледаш един незрящ актьор, той няма да ти представи голота, или поне не такава външна на каквато консуматорското око е свикнало.

Преди две години ти измина едно дълго пътуване – Камино де Сантяго. Какво ти даде това пътуване? Откри ли себе си в него?

Не. Това категорично ти го казвам. Не открих себе си в него, но открих много други неща. Може би Камино трябва да го извървиш 30, 40, 50 пъти, за да откриеш това, което търсиш. Това е едно от най-смислените неща, които съм правил – извън театъра и музиката. Това е един път, който… – той те променя, по начина по който ти не очакваш да те промени. И това го прави основно със срещите ти с хората. И нещата, които ти се случват там, са основно свързани с хора, които срещаш, хора от цял свят. Защото никой не отива там без причина. Аз срещнах хора, които ще помня цял живот, и видях места, които ще помня цял живот. Камино е направен така, че ти вървиш един път към най-големите си страхове, и можеш да го вървиш само и единствено ако си сам. Дори да отидеш с много приятели, рано или късно ще се озовеш сам на него. Но пък те си имат края на света. Когато се стигне до Финистера  – това е така наречения край на света в Испания – там наистина се качваш на една скала, и пред теб има само един океан и това е супер смазващо като усещане. Аз пътувах с китарата. Голяма атракция беше.

Като спомена, че си пътувал с китарата, може да разкажеш и за песните, които си написал

Там написах 12 песни, които ще излязат другата есен – живот и здраве в един албум – до края на света и обратно, който беше финансиран от Национален фонд култура – по програма дебюти. И същност тия песни дойдоха съвсем спонтанно. Не знам кой ги прати. Аз не съм голям фен на теорията, че някой от горе ни праща песни. Една от тях е свързана с детството – така наречената песен за джанката, на която съвсем скоро и клип ще й правим, с едни много красиви актьори. Аз не съм от тях.

А как дойде идеята за песента за джанката?

Ами един дядо в Лос Аркос – така се казваше градчето – береше джанки и си ги пъхаше в джобовете. И аз отивам и го питам – дядо, защо пъхаш тия джанки в джобовете? И той вика – аз много обичам, и съпругата ми обичаше. Тя почина, обаче за сметка на това аз сега като ги пълня тия джобове, много ми е кеф. И си тръгна с една весела усмивка.

Ти освен че си актьор, освен че си музикант, вече си и кино актьор. Може ли да разкажеш за Жири? Кога се очаква да излезе?

Жири го заснехме тая есен. Според мен – големия герой на жири е неговия режисьор. Това е Петя, която абсолютно геройски като дебютант държа юздите много жестоко, и според мен – ние като актьори, каквото можахме – направихме за нея. Киното е супер. Колко е по-добре от театъра, и колко не е, може да се поспори. Аз предпочитам да гледам кино, и да играя в театъра. Това с киното – направи тоя дубъл, сега излез от тук, влез от там, сега – тук се усмихни, ама защо се усмихваш така, защо не го направиш иначе, сега тичай, ама тичай по-бавно, защото иначе изглежда по-бързо на камерата – ама ти си представяй, че тичаш бързо. Хайде сега – тук целуни момичето, ама го целуни по тоя начин, не, не изглежда така, направи го по другия начин. И ти изведнъж ставаш шашав – какво се случва тук?

Как се чувстваш като режисьор? Имаш три мюзикъла зад гърба ти, и до колкото знам четвърти мислиш да готвиш. Така ли е?

А. Това с четвъртия… – Написах музиката за четвърти мюзикъл – това е Гаврошовци и котета разбойници, който е по сценарий на Леда и Гео милеви, които Петя събра и комбинира.

Мюзикъл, на който няма да си режисьор?

Не съм режисьор. Там режисьорът е Господина. Аз там съм композитор. Иначе – за мюзикълите, които направих – благодарение на годините, които прекарах в театъра, благодарение на нещата, които научих от Петя и от господина – всъщност те ми дадоха тая възможност, и ми се довериха с първия мюзикъл, който беше – Красавицата и звяра, след това дойде Суийни Тод – една кървава история, която беше значително по-различна, и накрая – Цар лъв. И всъщност тия три мюзикъла имат едно нещо, което аз обожавам в тях – и това е актьорския състав, защото той горе-долу е правен с едни и същи хора, които някак си успяхме да се усетим, и те никога не гледаха на мен, по начина, по който гледат на някакъв режисьор. Винаги са ме приемали доста по-близко и работата с тях беше много по-различна. Ти си един от тях и знаеш за какво става въпрос. Но нищо от това не би било възможно, без златните кокошки, които имах ввъв всеки един мюзикъл. В Красавицата и звяра – това сте ти и Моника, които някак си застанахте най-отпред и стояхте плътно до мен в това представление.

В Суини Тод – безапелационно това е Симеон Василев. Това момче, което не може да пее, което направи главна роля за по-малко от две седмици, и което до ден днешен хората като го гледат казват – бре, как го направи това нещо? И в Цар лъв – Мишо – този русокос Аполон, който просто като го видиш, няма как да не изиграе Симба. И неговото абсолютно противоречие – сложната роля, която Марко успя да направи с чичо му Скар. И двамата просто се отдадоха на това нещо. Много съм благодарен естествено, и на всички останали, които участваха в тия представления – и участват в тях, просто защото те за мен са си като едно малко тържество като ги гледам. Иначе – за режисьорската работа – какво да ти кажа? По-трудна е от това да си актьор, защото като си актьор, знаеш, че ти излизаш на сцената, и някак си нещата са в твоите ръце. Като си там, зад пулта, или гледаш само представлението, направо понякога ти иде – не знам къде да се денеш, защото ти нищо не можеш да направиш. Каквото е могло, вече е направено, и всичко е в ръцете на актьорите. В 80 процента от случаите те така… – се справят добре.

Ако пред теб се появи една падаща звезда, какво би си пожелал?

Бих си пожелал – майка ми да е все толкова ненормална, колкото е сега, приятелите ми да са живи и здрави и да са добре, да са щастливи, да мога да си ползвам двете ръце и да свиря на китарата си, и да си поговоря малко с Роби Уилямс.

Подкастът “Очи в очи с Андриян Асенов” се финансира от Национален Фонд Култура.

Той е човек като всички останали. Понякога е странен, понякога не толкова странен. Дързък, прям, смел, дори е краен, каквото му е на сърцето, това му е на устата. Понякога е неузнаваем. Абе направо да се чудиш – ДИНГ ли е или просто Стоил? За чалгата, секса и отвличането на режисьора Николай Георгиев. Слушайте, за да видите.

Здравей! Много се радвам, че си тук – в моето студио.

И аз много се радвам Анди! Тези, които в момента слушат, ще го чуят само един път. Но това, което ти каза, аз го чух два пъти, и… първия път много се вълнувах, втория път някак си си казах, че е адски тъпо да се вълнувам втори път на нещо което вече съм чувал, и да се правя на интересен, че го чувам като за първи път. Така – надявам се да ставам все по-малко и все по-малко егоистичен и да нямам удоволствие от това другите да говорят за мене, обаче явно отдавна другите не са говорили за мене, и това, което чух ми – така… много ме стопли и ме развълнува. По-скоро ме е страх, че някои от тези неща, които ги каза, всъщност не са така. Толкова ми се иска да съм дързък, смел – това за спасителя на Алма Алтер не можах да го разбера и се притесних малко какво имаш предвид – неузнаваем. А пък винаги ме е било страх, че ще се превърна в някакъв чичка – в някаква такава мижитурка. Така, като чувам такива неща, се надявам, че ще оцелея, че ще има кой да ме спаси, и да не стана някакъв мъгъл.

Кажи ми нещо повече за себе си, има хора, които изобщо не те познават.

В много опасна посока тръгва разговора, Анди. Аз не знам защо си мислех, че ще си говорим нещо основно за корона-вируса, нещо за проекти, и сега този рязък завой към лично, ще вземе да ми хареса, ще взема да се увлека – няма да можеш да ми вземеш думата. Представяш ли си, че може след 100 години да ни слушат някакви – дано да разбират български, защото ми се струва, че българският след някакъв апокалипсис би трябвало да се разпадне. Сега тук, ако изобщо някой ни слуша със сигурност ще ме намрази, защото аз съм сигурен, че много патриотизма много рязко се вдигна последните години. И съм сигурен, че ни слушат… Гледай колко е странно, че ни слушат патриоти. Те не ни слушат в момента, обаче ще ни слушат някакви патриоти. Но някак си си мисля, че тези дето ще ни слушат – тези хора от бъдещето, което ще слушат този подкаст, са някакви… – не знам защо аз толкова обичам чалгарки. Много се надявам някакви красиви чалгарки да слушат това нещо. По някакъв начин да им стане интересно, да се опитат да ме намерят.

Ти чалгар ли си?

Много съм се чудил над този въпрос. Сега някои ще кажат, че е абсурдно и няма как да бъда. Обаче аз не знам какво точно значи тази дума – ако е просто хора, които слушат чалга, аз съм слушал чалга. Така че съм чалгар. Обаче колкото и да се подиграваме на… – защото аз много съм се подигравал на чалгата – и съм я хейтил, и съм се подигравал, и съм се борил срещу нея, и съм смятал че това, е най-лошото нещо, което се е случило в България, и че това е най-лошото нещо, което е направил Слави Трифонов – легитимирайки я. Но по някакъв начин това, че някой страда, че една жена страда, и че се опитва по някакъв начин да си го изрази – даже повечето жени, които страдат не стигат дотам да го изразят толкова структурирано, както е в тази песен. Обаче може би за това тази песен е толкова ефективна, и толкова ефектна, защото такива мигове има. И в някакъв много префърцунен джаз или нещо много арт, където правим, защото и аз – така съм имал поне периоди, в които съм правил много префърцунени –  много арт неща, които съм си мислел, че страшно са ефективни и страшно са ефектни, а може да се окаже, че те са били страшно сополиви и страшно такива… някаква плюнка. Докато това е нещо… аз съм гледал един клип, в който не знам вече кой пее, но е някакъв концерт на Планета, и – нали – самата сцена е много елементарно направена – чалгарски – Планета – Пайнерски и тн., обаче – камерата в един момент гледа публиката, и изведнъж някои от лицата в тази публика, виждаш, че те не са просто на някакъв си чалга концерт… – Да – повечето са на някакъв си чалга концерт, и просто не знаят къде са, и им е студено, и се чудят какво правят, и се чудят къде са, както в повечето случаи хората не знаят къде са, и не знаят защо са там където са. Та повечето хора изглеждат така. Обаче – тук-таме, се мяркат някои лица, с които в момента нещо се случва. Те влизат – в Гергана ли – даже не бих казал в Гергана – влизат точно в тая песен, влизат в тоя текст, влизат в тези елементарни акорди, защото обикновено в чалгата, акордите са много елементарни. Обаче – от друга страна, най-истинските неща са в елементарното. 

Най-готиния секс, е най-елементарният секс на проникване, когато просто между вас двамата нещо се случва, а не най-шантавата камасутра – поза, с най-шантавата мацка, по най-шантавия начин, на най-шантавото място – нали защото по тези подкастове и по всичките тези неща, се говори кое е най-необичайното място, на което сте правили секс. 

А най-готиният секс, не е на най-необичайното място, където сте правили секс, а той е много елементарен, и много прост. И за мене чалгата е много силна, точно защото е толкова елементарна, и би могла да се докосне по един…  – същност дали да не се докосне и по един много истински начин, защото в нашия театър сме много за автентичния изказ, за истинското, за вътрешния човек, за това да се докосваме до този, който е срещу нас. Но точно сещайки се – това лице на този концерт, в момента тази певица – в целия си латекс, в цялата си изкуственост, в цялата гадост – чалга, и всичко което се случва около този концерт, този човек в момента е отворен, с него нещо се случва, защото тази елементарна музика, и този много прост текст го е жегнало, и нещо вътре в него – някаква ситуация, нещо което му се е случило в момента – излиза през очите му. – И аз някакъв там претенциозен мухльо, който гледа този клип, се докосвам и съм с него.

Аз имам един много такъв – личен въпрос към теб.

Дай нещо, ама истински лично Анди – разбираш ли?

Да. Истински лично.

Конкретно лично – да се засрамя искам.

Хубаво, добре. Носят се слухове, че ти си принудил Николай Георгиев да стане директор на Театър-лаборатория Алма алтер.

Къде съм го бил принудил. – Значи – Господина – Николай Георгиев – мисля, че никога не съм го принуждавал за нищо, и мисля, че и той никога не ме е принуждавал за нищо. Макар че той е човек, който… – би трябвало много лесно… – Той пък има… – за него славата е, че много умее да те принуждава. Но сега ми стана много интересно как може Николай Георгиев, да бъде принуден. Според мен – само с измама. Можеш само да го… – по някакъв начин – изкушиш, съблазниш, – и по такъв начин да го принудиш да направи нещо. Но ако директно му кажеш нещо да направи, той няма да го направи само защото си му го казал. И с това ми е много симпатичен, защото и аз съм такъв.

Да. Но ти си бил доста директен, в нещата които си правил, за да дойде в университетския театър. Носят се легенди… 

Не. Аз защото обичам да слушам легенди, които ако не са за мене, то поне съм свързан по някакъв начин за тях. Но искам да ти кажа, че за Алма алтер – всичко, което се е случило от една година назад, всичко е някаква легенда и фейкнюс – смисъл – всичко се преувеличава, за да украсява, за да стане интересно, някой път несъзнателно. Просто тук в Алма Алтер така се случват нещата, че те не могат да седят на едно и също място. А пък в миналото нещата, имат навика да седят на едно и също място. И понеже в Алма алтер няма как това нещо да се случва, за това всички неща в миналото започват да увяхват, да разцъфтяват, да се трансформират, и те винаги не са такива, каквито са. Така че винаги каквото и да си слушал за Алма алтер, може да си единствено сигурен, че не е станало така.

Аз много имам какво да разкажа за Георгиев – как съм го принудил. Живеейки в една мансарда, на покрива, по една много скърцаща стълба, натоварен – така – с мисия – от стотици млади хора, които искат да намерят своя начин на изразяване в Софийския университет, и да намерят смисъл в това, че ще си загубят 4 – 5 години на това абсурдно място, решавам да отида и да го принудя отново той да стане директор на университетския театър, тъй като това е единствения човек, който може да изведе – поведе, и трансформира стотици млади души…

Нататък, напред, или където и да е това място – някъде, където идваш ти след много години. Така че аз се изкачвам по тази стълба, взимайки един… – имахме известно време в театъра – сега май не – но известно време в театъра винаги имаше някакви много едри момчета, които винаги много полезни бяха в театъра – никога не са били много велики актьори, но винаги вършеха много добра работа. – Та взел съм един от тези момчета с мене, защото очаквам, че той ще ми окаже съпротива. Изкачвам се по стълбата. Отначало искам да съм тих. Тя обаче – много се разкърцва, защото това е от тези стари кооперации на… – там в центъра на София – по Раковска – да кажем – Раковска звучи добре. Не съм сигурен, че беше на Раковска, но предвид това, което е Раковска и това, което е Раковски, звучи много добре тази къща да е била точно на Раковски, а по всяка вероятност тя и наистина е била на Раковска или Раковски. И изкачвам се по стълбата, стълбата обаче започва да скърца и аз вече решавам, че няма да се крия, няма да го изненадвам, а ще си вървя и дори ще скърцам, ще тропам, и ще заглушавам с тропане скърцането на тъпата стълба. Отивам. Влизам вътре. Понечвам да почукам, обаче – решавам, че това, за което ще правя не изисква почукване по вратата. Някак си това е много жалко да тръгнеш – и елементарно – и клиширано, когато влизаш в някаква къща да чукаш на вратата или пък не дай Боже – на звънеца да звъниш. Така че отварям рязко вратата, съжалявам, че не съм се сетил да я изритам с ритник, но може би пък така ще стане твърде калбойски и пак твърде клиширано. Така че доволно влизам, заедно с тоя едър човек зад мене и просто заставам пред Георгиев – той е седнал на една маса иии… – сега – щях да кажа, че пуши цигара, ама той не пуши – и примерно нещо яде. И по някакъв начин го хващам в някакъв интимен момент, защото яденето е интимна ситуация. Да не го хващам – сега – съвсем в тоалетната, защото ще стане съвсем нереалистично. Но нека да го кажем, че яде… яде той супа – въпреки всичко чул – недочул – не разбрал така или иначе какво се случва в ситуацията и по някакъв начин даже усещам, че леко лъжицата прескача и леко се окапва, което става още по-интимно, нали окапания човек е вече във все по-интимна ситуация, при което аз само заставам и така в стила на най-добрите ми хард-представления – като това е игра на Убийства – или – или-или – тези дето ги цитираш – където  – така – побърквам хора, актьори, пространство – и казвам с най-сериозния си тон да тръгне след нас. При което изключително му харесва ситуацията, в която го поставям,  но разбира се – не става. Аз му казвам – ако не тръгне веднага след нас, че ние ще го принудим. Той каза нещо от сорта на – да видим как ще го направите. След което, аз казвам на момчето зад мене, което е – така – момче-вратле – като от едно представление, което впоследствие ще играя – вдъхновено може би точно от тази ситуация. Той застава отзад, хваща го за ръцете – така че и го натиска – така че той да не може да стане, да не може да си обърше супата, с която е окапан. След което аз вземам един памук, напоен с хлороформ – мисля че се казва това нещо – намерил съм, купил съм – това не е интересно за ситуацията как – долепям го до устата му, така че той да се замая. След което се оказва, че има още едно момче, което чака на стълбите – всъщност са две едри момчетата, които го понасят – единия за кратката, другия за главата, и го изнасяме с краката напред – от тази изключително романтична мансарда. Изключително сложно е пренасянето, защото това е една – не само скърцаща, но и много увита дървена стълба – както и да е. Изнасяме го. Тук слава Богу няма камера, не се снима, защото изнасянето не е точно така, както си го представям и е доста… калпаво, защото е много трудно да го смъкнем по стълбата в тоя вид. Както и да е – смъкваме го. След което го понасяме по Раковска с краката напред. Аз отпред, онези двамата с Георгиев – краката напред – правим едно шествие по Раковска, завиваме някъде около невски – мисля че се пада – към Софийския университет, и го вкарваме парадно през парадния вход, за който сме излъгали портиера, че ректора е наредил специално да се отвори парадния вход, защото очаквам много важна среща. Те тогава портиерите бяха много симпатични хора, и леко наивни – в Софийския – предполагам че сега са много обучени и са от някаква охранителна фирма. Тогава бяха истински добри хора с душа. Отвориха ми парадния вход, и го вкарахме в аулата на Софийския университет, с краката, упоен с хлороформ. И сложихме го на един стол. Точно в тоя момент Хлороформа – Хлорофрома – Хлорофила – каквото и да е там – започва да отпада като въздействие, и Николай георгиев най-сетне се освества – пред стоте души – те са там само по души – чисто голи – всъщност съблечени. Обаче толкова задушевни, че всъщност голотата изчезва – половите органи – секса, за който си говорихме – нищо такова не съществува. И едни голи души застават пред Николай Георгиев – Тоя момент нещо в него трепва, той решава да стане отново директор на университетския театър, за да може да се стигне до твоето приемане, и от там нататък това студио в което сме ние, и твоята изключително успешна кариера, в която слагаш Слави Трифонов в джоба си.

Това е толкова истинско, че чак ми се иска да ти повярвам.

Така и така никой… Това с вярата в момента… всъщност никой не вярва на нищо, защото живеем в такъв свят, в който всичко се счупи. Така че няма нужда да ми вярваш, няма нужда да искаш да ми вярваш, или някой на някого да вярва. Важното е нещата да са истински и да се случват, и така бавно да се докоснем до това, което е в онази песен, която изпях.

Едно интервю на Андриян Асенов

Проектът се финансира с подкрепата на Национален Фонд Култура.

 А понеже не те виждам, но те усещам, ама смисъл, усещам те някак си…  висок си може би около 2 метра. С не много дълга коса си. Леко добре оформен в лицето, имам предвид обръснат. И носиш към 47-ми номер обувка. Има ли такова нещо или не?

Ами, висок съм 1.83. Точно така съм обръснат, както каза. С къса коса съм, както каза, не много дълга. 44 ми е крака.

Може би ще ти бъде доста интересно. Аз играя на Фифа, понеже съм така… – доста обичам футбола…

Добре! Добре. Как играеш на Фифа?

 Има доста ориентири – например – като коментатора, който казва футболистите, и топката, която…

Тоест – можеш да играеш, без да виждаш?Стига бе! Стига бе! Ти направо ме шашкаш!Значи – ти имаш жестоко въображение, и ти виждаш някак си нещата… – като фантазия, и знаеш къде си, и знаеш какво правиш с джойстика. Това е… – това е между другото супер интересно. И ми хрумна някаква жестока идея. За незрящи хора, които – нали – не виждат, ако игрите и джойстиците са направени така че… – сега – ти каза, че се ориентираш по коментатора – горе-долу. Нали?

Може да има режим, който на теб да ти пуска много по-подробна информация – в момента къде си на терена, и къде да търсиш топката, и какво се подава към теб, за да можеш да играеш. Това е между другото страшна идея. Знаеш ли? Замислял ли си се, че това го няма в игрите? Това е… – това е супер идея в момента, което казвам.

Но ето виж. Ако се свържеш, и им напишеш едно писмо, и някой да ти го преведе – към цялата асоциация на федерацията на не знам си какво – в момента може би говоря глупости – и им напишеш – така и така – аз съм еди кой си, и съм еди какъв си, и правя еди какво си, и играя, и мога, и ще ви кажа какво ме ориентира, и така нататък. – стигам до еди кое си ниво. Имам една жестока идея, и ще ви я споделя, и ще ви я дам безплатно – срещу 10 процента – шегувам се – и да им дадеш тази идея – да направят така че, звуково ти да се ориентираш къде си, и коментатора да бъде много по-подробен за теб, и даже – за да не дразни коментатора другия, може специално да си сложиш слушалки, и твоя коментатор да е различен, но да е много по-подробно направен. И мога да ти кажа, че по този начин ти ще дадеш работа на… – още веднъж по цялата верига на коментатори, на записи, на това как да бъде лесно за тези хора, как да се случи, и това ще е… – това ще е жестоко.

Даже  това е, че в новите Фифи, които правят, самите коментатори докато върви играта, някак си залагат на статистиката, залагат на тая статистика – примерно – кой отбор какво е направил…което на мен това ми пречи, защото…

Пречи ти – да. Ето виждаш ли, какво се роди в момента. Моля ви, не казвайте на никого. 🙂

Би ли написал една песен за карантината?

Толкова песни съм чул за карантината, че не искам изобщо това да остава в която и да било история. Ако ще и да го чуят 5 души.

Ще напиша песен за нещо друго. Не и за карантината, не и за изолацията, за ваксини, за лек, за каквото и да било друго. За самота, за тъга – Нещо радостно.

Ами, те повечето ти песни са в любовната стилистика…

Има и любовни, има и радостни, да.

И чат пат имаш една песен за раздялата.

А каква е разликата между любовта и раздялата според теб?

Те са свързани, защото ако много си обичал и се разделиш, това остава голямата ти любов. Поне на повечето хора, според мен… Аз си спомням, като бях по-малък, тогава много се влюбвах. Всяка година по 3 пъти се влюбвах, ама бях толкова силно влюбен, че си казвах, че това е последната жена.

Е, и в един момент се оказва, че след 3 месеца не я обичам толкова много. Обаче виждам една друга, с която си казвам 2 – 3 приказки. Харесвам я визуално. Толкова много се влюбвам, че си казвам: е, явно тази е жената на живота ми! И след 3 месеца се оказва, че не е тя. Но пък помня една, която… виж, беше много интересно. С нея имахме много специфични отношения –  не само сексуални, но имаше нещо повече от това. Имаше нещо, което… Тя беше с 18 години по-голяма от мен и чисто във времето, някак си ни беше писано да се разминем. Така че, колкото и да има чувства, емоции и любов ако вие се засечете в правилния момент, за вас си, както сте настроени, мога да ти кажа, че нищо не може да ви спре, да бъдете заедно! Но ако се разминете на емоционално ниво, ти си след раздяла, тя пък в момента не знам си какво. Тогава нещата са сложни. Важен е моментът.

Тук даже бих казал, че горе долу с теб пътищата ни се пресичат, защото и на мен ми се е случвало, както ти казваш, просто… Аз не обичам да говоря много на тая тема, защото това не е много готино. Ама все пак като си говорим, за това ще го кажа, че някак си зрящите момичета, пък и не само, и момчетата са по същия начин. Не искат да бъдат с незрящи момчета или момичета. Не знам поради каква причина, може би, защото не са запознати с нас, или някак си не усещат…

От какво се притесняват според теб?

Ами, според мен се притесняват от това, че някак си…Да, вярно е. Ние незрящите сме… зависими сме малко или много, от това, че примерно не можем да имаме кола, тоест не можем да караме кола. Не можем  да се вглеждаме в очите на другите, защото все пак  някой казват,  че погледът си има значение и може би затова се получава нещо като някаква дискриминация или като някакво разминаване. И например аз съм се влюбвал в много зрящи момичета, които, обаче някак си дават ти сигнал, че искат да бъдат с теб, баче в един момент, когато ти посегнеш към това да й кажеш, че я обичаш, или че имаш някакви чувства, просто нещата се обръщат мигновено. И ти  оставаш дето се вика от летящият в небето, падащият на земята.

На мен много пъти ми се е случвало да не срещам точно нали този отговор, който ти го каза. В момента, в който съм разкривал чувствата си, много пъти ми се е случвало да се окаже, че просто аз съм си въобразявал. И съм си мислил, че нещо може да се случи между нас. Наистина, имал съм много такива моменти, много момичета с които сме били приятели, аз съм ги харесвал  защото  аз съм малко по-фин някак си не съм от тея мъже, които са супер нападателни и след 2 часа всичко трябва да е ясно. И аз ти казвам какво искам. Може би по-фино подхождам и си мисля, че мъжете, които може би са по-директни, и по така… как да ти кажа, удрят по масата и ги казват нещата. Имат по-голям успех. Сега за колко време, ще е този успех не ти казвам, но когато излъчваш една по-голяма увереност, това съм го виждал в мои приятели им връзват, както се казва, много по-често, отколкото на мен, когато съм бил по-внимателен, по-обяснителен, не съм бързал много. Изчаквал съм и в един момент ми казва, ами не, не не мисля като теб. Дала съм ти грешни сигнали. И  както казваш ти, падаш от горе директно. Но това пък не значи че трябва да спираш и да се отказваш да търсиш любовта.

Едно интервю на Андриян Асенов

Проектът се финансира с подкрепата на Национален Фонд Култура.